Ние, хората сме едни такива особени същества, които можем да контролираме света си с мисъл и самозаблуждаване. Но храним ли така душите си, или само човъркаме и дълбаем дупки в същността ни? Лъжем ли себе си, или се опитваме да си помогнем? А помага ли да лъжем себе си? Дали не се озоваваме твърде често в ролята на лисицата от известната басня за киселото грозде?
Твърде вероятно е гледайки гроздето лисицата да е водила вътрешен диалог със себе си:
- Дали ако опитвам отново и отново, все някога ще успея да достигна гроздето?
- Заслужава ли си да изгубя време и енергия за нещо, което може би никога няма да постигна?
- А ако достигна гроздето, дали ще се окаже толкова вкусно?
- Дори наистина да е вкусно, все пак ще дойде моментът, когато ще свърши.
- Дали да не насоча способностите си към нещо, което ще ме изхранва по-дълго време?
А най-важният въпрос, на който тя трябва да си отговори е: “ Гроздето ли е по-важно, или скокът за него?”.
В крайна сметка тя се отказва от гроздето. Да, по-лесно е да се откажеш, когато мислиш, че няма да успееш. Но като си тръгнеш, ако все още искаш да вкусиш от гроздето, не го чакай да изгние и да обереш остатъците. Скачай!
