Просто Жена

Токчета, прилепнала червена рокля, непокорни къдрици и дълги червени нокти – отличителните белези на олицетворението на Дявола – Жената. Върви забързано, като видение, обгърната в пелерината на нощта. Дори светлините на града я заобикалят. Щом мине покрай другите жени на улицата, те я проклинат, защото усещат, че е по-силна от тях. Страхуват се да не влезе в домовете им и да отвлече мъжете им. А те, от своя страна, макар и да се боят от тази похитителка, с престорена борба се оставят да бъдат отведени в Ада.

Така вървеше и Тя една вечер през месец август – забързано, със ситни стъпки, криволичеше по разбитите плочки на тротоара. Стараеше се да запази обувките си с високи токчета, но ясно съзнаваше, че е невъзможно. В моменти като този една безумна мисъл обсебваше съзнанието й – да стане кметица на своя град и най-после да поправи разбитите улици и тротоари, които я принуждаваха често да се посещава оная откачалка – обущаря. Вървеше напред клатушкайки се по изкорубения път, подръпвайки често тясната си къса рокля. Буйните й къдрици й препречваха погледа и я гъделичкаха по лицето. Търпейки тези несгоди, Тя бавно напредваше по пътя към вкъщи.

След дълъг и мъчителен преход тя най-сетне застана пред вратата на дома си. Но докато си отключваше се случи нещо ужасно, една трагедия, един апокалипсис, способен да я накара да изругае на глас – счупи й се нокътят! Успя да влезе вкъщи и заключи след себе си. Отдъхна си от преживяното, искаше да се отърси от външния свят. Събу високите си обувки и раздвижи ходилата си. Съблече роклята, която я пристягаше като окови. Прибра разпилените къдрици в небрежен кок и влезе в банята, за да отмие тежкия парфюм, грима, а с тях и всички преструвки.

Когато излезе от там беше боса, без дрехи, с разпиляна мокра коса, с късо подрязани и нелакирани нокти, без грим, без маска – отличителните белези на олицетворението на Ангела – Жената. Тя е тази, която отваря портите на Рая на своя избраник.

Простолюдие

Липсва ми. Липсва ми разговорът, който те кара да се засмееш от сърце, да научиш нещо ново, да обмениш идеи. Липсва ми културата, смисълът, обогатяването. Превърнах се в отшелник, живеещ самотен живот сред тълпата. Не искам да страня от хората, не искам да съм саможива. Харесвам идеята за общуването и създаването на нови познанства, но не харесвам тези, които срещам. Затова бягам от хората, затова се крия в моята крепост и заключвам вратите и прозорците.

Не допускам никого в моя свят. Не срещам сродници, не срещам вдъхновяващи личности. Навсякъде се сблъсквам грубо с брутална простота и тъпота. Еднообразието е убийствено. Дните отминават един по един като капещи есенни листа. Меланхолията се е превърнала в господар на живота ми. Отчаянието бавно се разстила като мъгла в душата ми.

Чакам с нетърпимост бъдещето. Нетърпимост, породена от настоящето. Накъдето и да се обърна срещам празни погледи, изпод гниещи физиономии. Хората са се превърнали в бездушни вещи. Страшно е, че така им харесва: лесен живот, примирение с несгодите и залиняване с чашка в ръка. Целите на днешните хора са пари, алкохол, щракане с пръсти и надхвалване с недостойни постъпки. Къде сред тези скотове съм аз? Не виждам отражението си в нито една от тези чаши, пълни с отрова.

Рядкост е да срещнеш човек с амбиции да се развива и с желание да помага на другите. Чудя се как са оцелели тези личности и как са запазили вярата и надеждата в доброто у хората. Аз вече ги изгубих и двете. Превърнах се в черногледа песимистка, която критикува и осъжда останалите. Точно това правя и сега. Излегнала съм се сама, затворена между четири стени и слушам чуждите разговори през прозореца. Заслушвам се в техните думи, но не чувам мнения по съществени теми, не чувам поучителни разкази, не чувам нови открития, не долавям никакви мисли, а само хихикане, подигравки и надсмиване. Темите са просташки, мненията – чужди, разказите – срамни, а откритията се свеждат до изпробване на нови смески алкохол. Как да се стърпя да не ги осъждам, как да не ги презирам и най-важното – как да стана като тях?