Пред околните се държим като проекция на нашето най-добро и съвършено Аз, или поне така ни се иска. Накрая преосмисляйки поведението ни често пъти си даваме сметка, че не сме се справили блестящо. Не малко пъти ни се е искало да върнем времето и да изиграем себе си по-добре. Дали в това отношение актьорите не са привилегировани? Но в живота няма втори дубъл и публиката ни не винаги ще се върне в нашия театър, за да ни ръкопляска.
Когато искаме да се докажем пред някой друг, че сме по-умни, по-добри или нещо друго по-по-най, дали искаме да му натрием носа, че ни подценява, или всъщност самите ние не се дооценяваме? Ако вярваш в себе си достатъчно, няма ли другите хора да разберат сами колко добър си в това, което упорито се опитваш да им внушиш?
А какво се случва след като спечелим битката? Какво се случва щом веднъж сме се доказали колко сме успешни? Започваме ли да си вярваме, че наистина сме способни да се справим с всички трудности? Дали израстваме под фалшивата роля на увереност, или това е само маска, която нахлузваме, когато е необходимо?
Кога всъщност печелим не само битката, а и войната, войната със себе си и страха, че не си достатъчно добър в собствените си очи? Колко предизвикателства са ни нужни да преодолеем, за да се издигнем до лидерската позиция в живота ни? Или е важен не броят им, а това те никога да не свършват? Веднъж отпуснеш ли се по вълните, става по-трудно да се качиш обратно на сала и да поемеш веслата. А след дълго потъване и изплуване, лашкане по скалисти брегове и разранени устни, да се изправиш сух на сушата не е лесно.
И въпреки всичко - решаваш го! Хвърляш се смело напред и отказваш да с примириш с посредствения си образ. Какво е нужно? Трябва ти трудно начинание, нещо, с което си почти сигурен, че няма да се справиш. Приемаш, че ще загубиш битката и приготвяш мехлемите за бъдещите рани. След края, започваш отначало. И така до безкрайност.
