Надпреварата Живот

Чувствал ли се в безтегловност, като в сън? Сякаш не ти контролираш живота си, а времето те е повлякло след себе си. Тичаш непрекъснато, а не помръдваш. Задъхваш се и оставаш без въздух, болезнено се стремиш вече не да победиш в надпреварата, а просто да не изоставаш. Конкуренцията е не просто безмилостна, тя е жестока и зловещо се стреми да те стъпче със слонска тежест. Да извърнеш глава настрани от финиша и ето че се озоваваш сред последните състезатели.

Независимо от мотивацията ти, от дългото време, прекарано в подготовка за препятствията в живота ти, независимо от усилията и силната ти вяра в невъзможното, жадуваната победа така и не идва. Отдаваш се изцяло на надпреварата, стремиш се да си в час с промените, които настъпват наоколо, и да си конкурентоспособен сред всички тези диви зверове и хищници, а всъщност не те, а времето се оказва твоят най-голям враг.

Колкото и да ти се иска да забавиш темпото и да се насладиш на настоящето, на тази прашинка - мига, който всячески се опитваш да задържиш в ръце, като че ли на пук всичко се случва все по-бързо и по-бързо. Вихрушката те е понесла нагоре или надолу, а ти се опитваш да я контролираш, но не можеш. Безсилен си пред една непозната сила, която като страшен властелин е превзела ума и сърцето ти, и деспотски се опитва да те манипулира.

Мислеше си, че ти си господар на живота ти. Че от теб зависи какво ще постигнеш, кои върхове ще изкачиш и до кои дълбини ще пропаднеш. Но можеш ли да издържиш на темпото? Можеш ли да хванеш бика за рогата и да паднеш, когато ти решиш? Как да контролираш времето, в което живееш, събитията, които се случват непрекъснато, новините, които се телепортират по-бързо и от скоростта на светлината?

И ето решаваш да се откажеш да се конкурираш с вселената и нейните прищевки. Отказваш се дори да я следваш по петите. Но тя не се отказва от теб! Независимо от малките ти желания и копнежи невидимият тиранин стоварва камшика си върху крехката ти психика и те заставя да продължаваш да се влачиш по пътя си.

Защото ти не можеш да победиш природата си, не можеш да се обърнеш срещу същността си. Независимо дали си вярваш, че си господар на съдбата, или превиваш съзнанието си под непрестанния натиск на невидимия повелител, жаждата ти да се бориш и да вървиш устремено напред е закодирана във всяка частичка от теб.

Удавени от страх

Сещаш се за онези моменти, в които не си се чувствал особено уверен в себе си. Обикновено това притеснение се появява, когато наоколо има и други хора, а ние искаме да покажем най-доброто от себе си. Но може би не на останалите искаме да докажем, че сме повече, отколкото всъщност сме. Истината е, че в битката със страха се изправяме срещу самите себе си.

Пред околните се държим като проекция на нашето най-добро и съвършено Аз, или поне така ни се иска. Накрая преосмисляйки поведението ни често пъти си даваме сметка, че не сме се справили блестящо. Не малко пъти ни се е искало да върнем времето и да изиграем себе си по-добре. Дали в това отношение актьорите не са привилегировани? Но в живота няма втори дубъл и публиката ни не винаги ще се върне в нашия театър, за да ни ръкопляска.

Когато искаме да се докажем пред някой друг, че сме по-умни, по-добри или нещо друго по-по-най, дали искаме да му натрием носа, че ни подценява, или всъщност самите ние не се дооценяваме? Ако вярваш в себе си достатъчно, няма ли другите хора да разберат сами колко добър си в това, което упорито се опитваш да им внушиш?

А какво се случва след като спечелим битката? Какво се случва щом веднъж сме се доказали колко сме успешни? Започваме ли да си вярваме, че наистина сме способни да се справим с всички трудности? Дали израстваме под фалшивата роля на увереност, или това е само маска, която нахлузваме, когато е необходимо?

Кога всъщност печелим не само битката, а и войната, войната със себе си и страха, че не си достатъчно добър в собствените си очи? Колко предизвикателства са ни нужни да преодолеем, за да се издигнем до лидерската позиция в живота ни? Или е важен не броят им, а това те никога да не свършват? Веднъж отпуснеш ли се по вълните, става по-трудно да се качиш обратно на сала и да поемеш веслата. А след дълго потъване и изплуване, лашкане по скалисти брегове и разранени устни, да се изправиш сух на сушата не е лесно.

И въпреки всичко - решаваш го! Хвърляш се смело напред и отказваш да с примириш с посредствения си образ. Какво е нужно? Трябва ти трудно начинание, нещо, с което си почти сигурен, че няма да се справиш. Приемаш, че ще загубиш битката и приготвяш мехлемите за бъдещите рани. След края, започваш отначало. И така до безкрайност.