Съвсем мъничка, с бяла рокличка и розова шапчица, тя спяла кротко през деня, когато той излизал с нея в квартала. Пристъпял бавно измежду уличните дупки и неправилно паркираните автомобили, заобикалял препълнените казани с боклуци и неизметените купчини листа. Не забелязвал грозния пейзаж, той сякаш не съществувал. Неговият свят се изчерпвал с невинното личице на малката кукличка в количката. Не отделял поглед от нея. Макар с вече отслабено зрение, уморените му очи не изпускали нито миг от живота й, нито дъх, който тя поемала в спокойния си сън.
Всяка сутрин виждах този необикновен старец и нито веднъж той не промени изражението и поведението си. Когато го приближавах можех да усетя колко голямо е щастието му, как прелива от цялото му същество и как ме достига. Винаги след срещата ми с него аз също се чувствах щастлива, просто така – без причина. Той озаряваше сивите улици с лъчиста светлина, откъдето минеше, даряваше частица от радостта си на тези, които го забелязваха. Ще го запомня като най-щастливия човек на света.
