Тялото ми се опитва да се бунтува - усещам го. Нощем сънувам знаменателни сънища, будя се със свито сърце и с нежелание посрещам утрото. Нежелание, защото все още чакам провидението, а междувременно всеки ден се изнизва все по-неусетно и е все по-незначителен от предишния. А това ме разяжда отвътре, превръща ме в ръждясало корито - пробито, очукано и окаляно в пръст, почти като ковчег, в който се разлагам без да съм умряла. А дали не съм умряла - отвътре, в душата си? Като че ли ми липсва пламък - да не би светкавиците затова да се мъчат да ме достигнат - да ме изпепелят, за да се преродя отново?
Предчувствам, че нещо голямо е на път да се случи, нещо което съм чакал отдавна, нещо към което съм се стремила дълго време, но все още не успявам да го съзра сред мъгливата неяснота. Стоя в очакване, така статично, знам, че нещо предстои, но не знам дали ще се случи днес или след неопределено дълго време. Стоя видимо притихнала, а в мен сякаш вулкан набира сили да изригне. На повърхността всичко изглежда почти нормално, само настръхналите косъмчета по цялото ми тяло издават, че спокойствието ми е лъжовно.
И все пак усещам, че бунтът в мен се усилва бавно, като че стар двигател пуфти и се опитва да заработи, но само се тресе на едно място. Надявам се това своеобразно въстание да успее да пламне в мен и да събуди жаждата ми за живот. Да ме накара да изпълзя от пръстта, да се отърся от ръждата и да поема глътка въздух. Какво ли трябва да се случи още, какъв ли знак чакам, че да се преобърне животът ми?
А вече се показа слънцето, птиците започнаха да чуруликат и земята се разбуди окъпана. Природата лесно се съвзема от сътресенията и като че ли не се интересува как е минал денят ѝ - дали се е случило нещо предопределящо бъдещето на планетата, или всичко се повтаря по старому. Защо ли тогава за нас, хората, имат значения постиженията, великите дела, благородните каузи? Защо се чувстваме неудовлетворени, когато денят ни е минал съвсем обикновено?
