За женското приятелство

От няколко дни в главата ми кръжи една и съща мисъл – искам да си намеря приятелка. Ако е възможно, да не е само една, а няколко. Омръзна ми да гледам филми от сорта на “Сексът и градът”, в които женското приятелство е представено на преден план и изглежда като нещо с което си се родил. В действителност дали съществува истинско приятелство между жени?

Задавам си този въпрос и не мога да достигна до задоволителен отговор. Иска ми се да повярвам, че на света има поне една жена, която от време на време да измества себе си от центъра на вселената и да сложи там мен. Да ме изслуша с непресторен интерес и да се развълнува така, сякаш я засяга. Да, ние жените винаги искаме да сме в окото на бурята и вихъра да се върти само около нас. Как е възможно тогава някоя жена доброволно да слезе от пиедестала си и да го отстъпи на друга?

В природата ни е винаги да се конкурираме – било с външния ни вид, работата ни, мъжете ни – ние постоянно се сравняваме и състезаваме. Това е стимул, който ни помага да се развиваме, но и ни превръща в егоистични и лицемерни. Такива ли са приятелките в реалността? Дали и те всъщност не си завиждат една на друга вместо искрено да се радват на чуждото щастие?

Че действителността се различава от филмите е вярно, но дори във всяка лъжа има капка истина. Замислих се колко приятелки познавам и установих, че има някои, които смело се определят като такива. Няма как да докажа, че са истински, но поне отстрани изглеждат така. А отстрани изглежда хубаво! Толкова хубаво, че да пожелая и аз да имам истинска приятелка, ако може – дори няколко!

За една жена е важно да има приятелки. Всяка от нас има нужда да поговори по женски и да си излее душата по въпроси, неразбираеми за мъжката част от населението. Докато това се случва, нужно ли е да бъдем приятелки с нашите събеседнички? Ако просто се използваме взаимно за отдушници на женските ни истерии, не ни ли е достатъчно? Не сме ли прекалено алчни да искаме да умножаваме броя на хората, които биха се жертвали за нас? От друга страна, ако не сме приятелки, не бихме могли да се отпуснем и да се забавляваме от сърце. Може би има хора, които ги удовлетворява да имат за компания хора, на които да знаят, че не могат да разчитат. А може би повечето са склонни да пият и пеят заедно с непознати. Дали аз в случая съм нередовната и ненормалната, че искам да общувам само с подбрани хора? Само с такива, с които не само ми е приятно, но и очаквам много повече?

А когато става въпрос да си избереш момиче за своя приятелка, критериите като че ли са повече от обувките на Мадона. Тя трябва да е забавна, но не досадна. Да е интелигентна, но не скучна. Да е леко луда, но не простачка. И най-важното – да не е по-добра от нас!

Грешница

Летеше. Беше лека като перце и вятърът нежно обгръщаше нозете й. Утрото бе свежо с мирис на роса. Пролетното слънце стопли измръзналата й душа. Пое дълбоко въздух и се усмихна. “Свободна съм!”-си помисли тя. Заля я забравено чувство - нещо между покой и необичайна бодрост. Беше радостна, че е избягала от Долния свят. Там не й беше хубаво. Имаше прекалено много пустота, а беше пренаселено. Успокои се, че е направила правилния избор да избяга оттам, а не да се опита да свикне с останалите.

Докато беше на Долната земя ежедневно пренасяше тежки товари. Един ден нещо в нея се пречупи и тя развърза възела на смирението и съобразителността. Беше я страх – “Ами ако стане още по-лошо? Сега поне имам нещичко, макар и малко, макар и сиво, макар и тежко… Не! Край! Искам щастие!”. И се отскубна от примката. Полетя. Рееше се над Долната земя и се радваше на слънцето, на вятъра, на аромата на цветя. Танцуваше и се смееше. Беше щастлива. Най-после! Колко дълго чакаше този момент. Колко сутрини търсеше причина да изживее поредния ден и колко вечери искаше да заспи безкраен сън. А колко беше хубаво сега! Заслуша се в спокойствието на света. Толкова малко е нужно, за да бъдем щастливи!

Погледна със съжаление надолу към Долната земя. Там хората бързаха, крещяха, гледаха се със злоба един друг. Всеки ожесточено се опитваше да избута останалите и да мине напред. Стъпкваха се един друг, плюеха се и се обиждаха. Убиваха по-слабите, а по-силните се убиваха помежду си. Сърцето й се изпълни с тъга и съжаление. “Всички същества от Долната земя са алчни и егоистични!” – въздъхна тя. Сепна се и изведнъж го проумя – “И аз съм като тях. И аз искам да се наслаждавам на слънцето, на земята, на водата. Искам да погълна всеки слънчев лъч, да пребродя всяка тревичка, да попия всяка капка роса. Аз също съм алчна и егоистична щом искам спокойствието на света и неговите блага”. Тази мисъл я огорчи. До днес смяташе себе си за различна, за специална и неоценена от глутницата подивели същества, а сега осъзна, че е като тях.

Да, тя бе една от тези, които ненавиждаше. Тя също бе кръвожаден звяр – алчен и егоистичен. Различното беше, че не гледаше на себе си реално, че се надценяваше и се смяташе за по-добра. Не, не беше. И тя съчетаваше в себе си доброто и злото. Случайност бе това, че още не се бе изявила. Или беше? Дали не е измамила самата себе някой път, успокоявайки съвестта си с някое оправдание, че е добра? Дали невинният образ в огледалото е толкова реален колкото тя си мислеше? Вече беше сигурна, че е лъжлив. Почувства се недостойна за пролетното слънце и чистите капки роса.

Без да се замисля бавно започна да се спуска надолу. Със сломен дух и сълзи на очи, но твърда и непоколебима реши да посрещне отредената й съдба на грешник в Долната земя. И все пак не й се искаше да е зла като останалите. Затова реши да се бори със себе си и да помага на останалите същества да открият красотата на небето. Това, което й даваше сила, беше краткотрайният спомен за топлото пролетно слънце. Пламъкът му грееше в сърцето й и до края на живота си тя го запази от бурите, които я връхлитаха.

За призмите

Всяко действие, всеки звук и картина са образи, които се пречупват през призмата на мисълта. А призми – много. Няма две еднакви неща в този свят и затова няма и две еднакви призми. А какво представлява призмата на мисълта? Не знам. Но няма начин две отделни призми да възпроизвежда еднакви усещания за живота. На случващото се всеки гледа по различен начин. За едни е то е хубаво, а в същото време за други е лошо. Ако за някой топлото и слънчево време е повод за радост, то за спящия през това време на денонощието слънчевите зайчета, закачливо подскачайки по клепачите му, биха били по-скоро нещо дразнещо и неприятно. Тогава как да знаем дали денят е бил хубав или не? В зависимост от призмата, през която е била пречупена слънчевата светлина, отговорът ще е различен. Всичко зависи от предпочитанията и нагласата на отделния индивид, на отделната призма.

Има призми, които обичат да правят далечни планове, да следват ясни и точно зададени цели. Те пречупват случващото се по начин, който се отнася до тези цели и изолират останалата информация, считайки я за ненужна. В днешното забързано и неуморимо ежедневие повечето призми работят на този принцип. Животът е като въртележка, на която качиш ли се, не можеш да слезеш без да си удариш главата. Времето е враг на тези призми, които преследват някаква цел. Те виждат в него две големи бетонни стени, които все повече се стесняват и ги притискат. Ако не са достатъчно бързи, ще бъдат размазани. Дори призмите обединени като целеви призми се различават една от друга по избора на цели.

А има и друг вид призми. Те са прашни и обвити в паяжини. Не са излезли от употреба поради изхабяване, а поради това, че не са използвани. Това са призмите на течението, от тях никой не черпи информация. Те си процеждат възприятията, но никой не се възползва от възможността да ги изживее. Извор са на много и разностранна информация, която е несистематизирана и объркваща. Ако при целевите призми липсва усещането за другите съществуващи емоции, то неизползваните те обсипват с толкова много и противоречиви мисли и чувства, че объркват съзнанието с неясни приоритети.

И двата вида призми принадлежат на хора, които не живеят, а само съществуват. Техните призми също не са пълноценни и не могат да служат за център, около който като вретено да се оформи една личност. Това може да се случи само ако призмата се използва за възприемане на истински важната информация. Но е много трудно да се определи коя част от спектъра на информацията е значима и коя – не. Тук отново важи правилото, че за всеки отделен индивид е различно. От хилядолетия човечеството се е опитвало да наложи обществени, морални, религиозни или чисто хуманни норми, за да определи големината и сърцевината на значимата част от спектъра на информацията. Но колкото хора, толкова и мнения. И така и до днес никой не може да каже на кое в живота трябва да обръщаме повече внимание. Кои факти да запомним – тези, които са ни донесли нещо хубаво и са ни направили щастливи, или тези, които са ни донесли нещо лошо и са ни служили за обеца на ухото. Дали да се наслаждаваме повече на настоящето и да сме щастливи с това, което имаме, или да мечтаем повече, да се борим за нещо по-добро и да вървим с поглед, устремен към бъдещето. Всеки решава сам за себе си. Но как да разбереш по кой път да поемеш, когато на всеки от тях виждаш само началото, а не знаеш нито края, нито дори средата. Как да избереш посоката си в живота, когато едновременно искаш да поемеш по два или повече пътя? Надяваш се тръгвайки по единия, че от време на време ще пресичаш и другия.

Много хора обаче остават на кръстовището твърде дълго, правейки две стъпки ту наляво, ту надясно. Оправдават се като казват:”Опипвам почвата”. Но пътищата не са за плахи и несигурни опити. Те са направени, за да бъдат украсени със смели и дълбоки отпечатъци.

В началото на своя живот всеки тръгва по стъпки, предначертани от хората и изпитани от векове. Защото никой не се е родил научен да ходи. Първоначално ни помагат, вървят заедно с нас, побутват ни, но идва момент в живота на всеки, когато трябва да остане сам със себе си и да започне да живее по свой начин. За всеки този момент настъпва по различно време. Някои са подтикнати от обстоятелствата по-рано от други, а трети въобще не достигат до там, било от страх, мързел или по други паразитни съображения.. Когато човек престане да бъде пасажер и хване волана на собствения си живот започва вълнуващата част. Несигурността, съмненията и страхът са товарите, които всеки превозва по пътя си. Трябва да внимава с тях и да не се оставя те да контролират живота му. По пътя си човек ще срещне много препятствия – неравности по терена или други водачи, желаещи да го избутат от пътя, да го изкарат от играта. Но това е живота – предизвикателство, игра, която ще изпита и физическите и психическите ти сили. До кое ниво ще стигне зависи от играча. Ще се спъва, ще залита, ще пада, но трябва да намери сили да стане и да започне от начало. Така малко по малко ще запомни зад кой ъгъл се крие опасността и трупайки опит и ценни уроци ще достигне до предела на възможностите си. Най- важното е да не се отказва да се изправи и да продължи с вдигната глава и горда осанка. Това е първият урок, който трябва да научи, ако иска да изживее щастливо живота си.