Надпреварата Живот

Чувствал ли се в безтегловност, като в сън? Сякаш не ти контролираш живота си, а времето те е повлякло след себе си. Тичаш непрекъснато, а не помръдваш. Задъхваш се и оставаш без въздух, болезнено се стремиш вече не да победиш в надпреварата, а просто да не изоставаш. Конкуренцията е не просто безмилостна, тя е жестока и зловещо се стреми да те стъпче със слонска тежест. Да извърнеш глава настрани от финиша и ето че се озоваваш сред последните състезатели.

Независимо от мотивацията ти, от дългото време, прекарано в подготовка за препятствията в живота ти, независимо от усилията и силната ти вяра в невъзможното, жадуваната победа така и не идва. Отдаваш се изцяло на надпреварата, стремиш се да си в час с промените, които настъпват наоколо, и да си конкурентоспособен сред всички тези диви зверове и хищници, а всъщност не те, а времето се оказва твоят най-голям враг.

Колкото и да ти се иска да забавиш темпото и да се насладиш на настоящето, на тази прашинка - мига, който всячески се опитваш да задържиш в ръце, като че ли на пук всичко се случва все по-бързо и по-бързо. Вихрушката те е понесла нагоре или надолу, а ти се опитваш да я контролираш, но не можеш. Безсилен си пред една непозната сила, която като страшен властелин е превзела ума и сърцето ти, и деспотски се опитва да те манипулира.

Мислеше си, че ти си господар на живота ти. Че от теб зависи какво ще постигнеш, кои върхове ще изкачиш и до кои дълбини ще пропаднеш. Но можеш ли да издържиш на темпото? Можеш ли да хванеш бика за рогата и да паднеш, когато ти решиш? Как да контролираш времето, в което живееш, събитията, които се случват непрекъснато, новините, които се телепортират по-бързо и от скоростта на светлината?

И ето решаваш да се откажеш да се конкурираш с вселената и нейните прищевки. Отказваш се дори да я следваш по петите. Но тя не се отказва от теб! Независимо от малките ти желания и копнежи невидимият тиранин стоварва камшика си върху крехката ти психика и те заставя да продължаваш да се влачиш по пътя си.

Защото ти не можеш да победиш природата си, не можеш да се обърнеш срещу същността си. Независимо дали си вярваш, че си господар на съдбата, или превиваш съзнанието си под непрестанния натиск на невидимия повелител, жаждата ти да се бориш и да вървиш устремено напред е закодирана във всяка частичка от теб.

Удавени от страх

Сещаш се за онези моменти, в които не си се чувствал особено уверен в себе си. Обикновено това притеснение се появява, когато наоколо има и други хора, а ние искаме да покажем най-доброто от себе си. Но може би не на останалите искаме да докажем, че сме повече, отколкото всъщност сме. Истината е, че в битката със страха се изправяме срещу самите себе си.

Пред околните се държим като проекция на нашето най-добро и съвършено Аз, или поне така ни се иска. Накрая преосмисляйки поведението ни често пъти си даваме сметка, че не сме се справили блестящо. Не малко пъти ни се е искало да върнем времето и да изиграем себе си по-добре. Дали в това отношение актьорите не са привилегировани? Но в живота няма втори дубъл и публиката ни не винаги ще се върне в нашия театър, за да ни ръкопляска.

Когато искаме да се докажем пред някой друг, че сме по-умни, по-добри или нещо друго по-по-най, дали искаме да му натрием носа, че ни подценява, или всъщност самите ние не се дооценяваме? Ако вярваш в себе си достатъчно, няма ли другите хора да разберат сами колко добър си в това, което упорито се опитваш да им внушиш?

А какво се случва след като спечелим битката? Какво се случва щом веднъж сме се доказали колко сме успешни? Започваме ли да си вярваме, че наистина сме способни да се справим с всички трудности? Дали израстваме под фалшивата роля на увереност, или това е само маска, която нахлузваме, когато е необходимо?

Кога всъщност печелим не само битката, а и войната, войната със себе си и страха, че не си достатъчно добър в собствените си очи? Колко предизвикателства са ни нужни да преодолеем, за да се издигнем до лидерската позиция в живота ни? Или е важен не броят им, а това те никога да не свършват? Веднъж отпуснеш ли се по вълните, става по-трудно да се качиш обратно на сала и да поемеш веслата. А след дълго потъване и изплуване, лашкане по скалисти брегове и разранени устни, да се изправиш сух на сушата не е лесно.

И въпреки всичко - решаваш го! Хвърляш се смело напред и отказваш да с примириш с посредствения си образ. Какво е нужно? Трябва ти трудно начинание, нещо, с което си почти сигурен, че няма да се справиш. Приемаш, че ще загубиш битката и приготвяш мехлемите за бъдещите рани. След края, започваш отначало. И така до безкрайност.

Рекламата ли е майка на децата ти?

Тъй като в днешно време децата много често са пред телевизора или компютъра, то те се учат за „нещата от живота” все повече от медиите, отколкото от своите родители. А след като медиите са основен канал за реклама, то това довежда до въпроса: „Трябва ли рекламата да възпитава?”.

Разбира се, че видът и начинът на поднасяне на една реклама зависят най вече от характеристиките на продукта и съответната таргет група, за която е предназначен. Но рекламата е послание, което достига и до много други реципиенти, включително и деца. Трябва ли тогава тя да бъде съобразена с тях и да не съдържа деморализиращи елементи?

Децата се учат като имитират по-големите, а също и герои от филми, а и от реклами. Тогава рекламите с опасни сцени, с неприлични намеци или просто подкрепящи лошо поведение трябва ли да се забранят? Нужно ли е цялото общество, институциите, медиите, фирмите, предприятията и отделните хора да се включват във възпитанието на подрастващите?

Може ли да се сложи граница в излъчването на реклами, неподходящи за деца? Може би трябва да се контролира излъчването им според часовите пояси, да не се поставят билбордове в близост до училища и детски градини, да не се поставят върху автобуси – като основен транспорт за учениците. Има начини да се ограничи показа на такива реклами, за да може максимално да не се допуска да повлияе негативно върху детската психика. Би било добре също да не се допуска изобщо излъчването на деморализиращи реклами на продукти, чиято целева група са подрастващите.

Как обаче да определим кои реклами са неподходящи за деца? Да не съдържат вулгарни и насилствени сцени е ясно, но има и много реклами, които дават лош пример просто като толерират определени недостатъци у човека.

От друга страна – до колко е допустима цензурата в рекламата? Като видео, картина, звук реламата сама по себе си е творчество. А не можеш да сложиш рамки на изкуството.

Децата по един или друг начин, рано или късно, ще разберат всички страшни и неморални неща, които ги очакват по тази земя. Някои от тях – твърде рано, други – твърде късно, но защо пък да не разберат за тях от рекламите? Не е ли по-добре да видиш лошото на картинка, отколкото да го срещнеш на живо.

Не се ли опитват родителите твърде много да прехвърлят възпитателната роля на околния свят? Не е ли по-правилно да обясниш на детето си една неприлична рекламна сцена, да поговориш с него кое е измислица и кое- не, отколкото да го изолираш под кристален похлупак и някой ден то само да се сблъска с трудностите неподготвено.

Възпитателната роля е на родителите, които имат тежката задача да обяснят на детето си, че рекламата е вид художествено произведение и като такова не е критерий за добро и лошо.

Мърчандайзинг на самите нас

В търговията визуалният мърчандайзинг представлява процес на позициониране и атрактивно презентиране на стоките в магазините. Цели да повлияе психологически на възприятията на потенциалните клиенти и да повиши мотивацията им да купуват. Негови средства са дизайна на продукта, опаковката, подреждането му и още други характеристики. Оформлението е форма на визуална информация за стоката и дава възможност тя да бъде забелязана и харесана от потребителите.

Ако разгледаме себе си като „стока” (определение, което не рядко се използва в жаргонния език), то ние непременно ще установим, че се стремим да се харесаме на околните, т.е. на нашите потребители. В живота често сме изправени пред ситуации, в които искаме да впечатлим някого. Външният ни вид дава информация за нашата „стойност”, „качество”, „съдържание” и т.н. От пръв поглед може да се направят някои изводи за характера и личността на някого, съдейки по това как е „презентирал” себе си на околните.

Това не винаги отговаря на действителността, но все пак има решаваща роля дали човекът отсреща ще реши да се задълбочи в опознаването ни, или ще ни подмине. Затова е много важно да се научим да подаваме такава информация, която би ни представила по най-добрия възможен начин пред нашите „потенциални клиенти”, т.е. потенциални работодатели, приятели или половинки.

Със сигурност, когато вниманието е насочено към нас, се рекламираме, за да бъдем избрани. Всички ние искаме да бъдем консумирани от обществото и оценени според съдържанието ни. Както рекламата има своите психологически способи, с които въздейства на потребителя, така и ние имаме своите хитринки, с които впечатляваме околните – с шеги, знания, умения или с пари – който с каквото си има. Но преди да имаме възможността да покажем способностите и уменията си, трябва да бъдем предпочетени и одобрени измежду останалите кандидати и именно затова визуалният мърчандайзинг е толкова важен.

Следователно визуалният мърчандайзинг на самите нас представлява изразяване на индивидуалността ни чрез външния ни вид, презентиране на околните на нашата същност, качества, лични вкусове и предпочитания и още много подробности. Като разбира се целта ни е да бъдем харесани от целевата група хора, чието одобрение търсим.

Слънчевият дядо

В един съвсем обикновен град живеел един старец. Той не се различавал много от останалите възрастни хора – със стар панталон, семпла тениска и сламена шапка. Този дядо бил благословен с правнучка. Тя била неговата радост, неговият живот. Всяка сутрин горд и радостен той излизал на разходка с бебешката количка, която кротко бутал пред себе си. Ден след ден кръстосвал уличките с широка усмивка на лице, с поглед пълен с щастие.

Съвсем мъничка, с бяла рокличка и розова шапчица, тя спяла кротко през деня, когато той излизал с нея в квартала. Пристъпял бавно измежду уличните дупки и неправилно паркираните автомобили, заобикалял препълнените казани с боклуци и неизметените купчини листа. Не забелязвал грозния пейзаж, той сякаш не съществувал. Неговият свят се изчерпвал с невинното личице на малката кукличка в количката. Не отделял поглед от нея. Макар с вече отслабено зрение, уморените му очи не изпускали нито миг от живота й, нито дъх, който тя поемала в спокойния си сън.

Всяка сутрин виждах този необикновен старец и нито веднъж той не промени изражението и поведението си. Когато го приближавах можех да усетя колко голямо е щастието му, как прелива от цялото му същество и как ме достига. Винаги след срещата ми с него аз също се чувствах щастлива, просто така – без причина. Той озаряваше сивите улици с лъчиста светлина, откъдето минеше, даряваше частица от радостта си на тези, които го забелязваха. Ще го запомня като най-щастливия човек на света.

И заживели щастливо...

...или отговорът на въпроса: “Защо чакаме принца на белия кон?”

Когато сме малки момиченца (а понякога и когато сме пораснали), обичаме приказките. Те ни отвеждат в един нереален и вълшебен свят, където всичко е толкова прекрасно и розово, че чак да ти се гади от лигавост.

Истината е обаче, че тайничко на всички ни се иска тази фантазия да се сбъдне и ние от Пепеляшки да се превърнем в принцеси. Едва ли има някой, който да предпочита търкането на подове, вместо кралски балове и непрестанни тържества.

Защо обаче трябва си мечтаем за Принц? Ами ако Принцът от приказките не е идеалният мъж? Какво като има несметни богатства, това ли е детската представа за съпругът – мечта? И после защо жените били меркантилни – ами така ни учат от малки. Може би затова Чичко Паричко на бял джип е толкова актуален в днешни дни.

Но като се замисля, той никога не е излизал от мода. Винаги е имало и ще има девойки, чиято представа за щастлив семеен живот представлява да тънеш до уши в богатство и охолност. Сигурно затова и в приказките героините удрят джакпота с Принца уж под предлог, че било истинска любов. Чудя се как разбраха, че ще си допаднат още преди да са се срещнали. Ами ако Принцът се окаже мамино синче, алкохолик, коцкар, страхлив и безотговорен пръдльо? Защо няма приказка, в която момичето се омъжва за свинарчето например? Какво като мирише, може пък да е с добро сърце!

Просто Жена

Токчета, прилепнала червена рокля, непокорни къдрици и дълги червени нокти – отличителните белези на олицетворението на Дявола – Жената. Върви забързано, като видение, обгърната в пелерината на нощта. Дори светлините на града я заобикалят. Щом мине покрай другите жени на улицата, те я проклинат, защото усещат, че е по-силна от тях. Страхуват се да не влезе в домовете им и да отвлече мъжете им. А те, от своя страна, макар и да се боят от тази похитителка, с престорена борба се оставят да бъдат отведени в Ада.

Така вървеше и Тя една вечер през месец август – забързано, със ситни стъпки, криволичеше по разбитите плочки на тротоара. Стараеше се да запази обувките си с високи токчета, но ясно съзнаваше, че е невъзможно. В моменти като този една безумна мисъл обсебваше съзнанието й – да стане кметица на своя град и най-после да поправи разбитите улици и тротоари, които я принуждаваха често да се посещава оная откачалка – обущаря. Вървеше напред клатушкайки се по изкорубения път, подръпвайки често тясната си къса рокля. Буйните й къдрици й препречваха погледа и я гъделичкаха по лицето. Търпейки тези несгоди, Тя бавно напредваше по пътя към вкъщи.

След дълъг и мъчителен преход тя най-сетне застана пред вратата на дома си. Но докато си отключваше се случи нещо ужасно, една трагедия, един апокалипсис, способен да я накара да изругае на глас – счупи й се нокътят! Успя да влезе вкъщи и заключи след себе си. Отдъхна си от преживяното, искаше да се отърси от външния свят. Събу високите си обувки и раздвижи ходилата си. Съблече роклята, която я пристягаше като окови. Прибра разпилените къдрици в небрежен кок и влезе в банята, за да отмие тежкия парфюм, грима, а с тях и всички преструвки.

Когато излезе от там беше боса, без дрехи, с разпиляна мокра коса, с късо подрязани и нелакирани нокти, без грим, без маска – отличителните белези на олицетворението на Ангела – Жената. Тя е тази, която отваря портите на Рая на своя избраник.