Летеше. Беше лека като перце и вятърът нежно обгръщаше нозете й. Утрото бе свежо с мирис на роса. Пролетното слънце стопли измръзналата й душа. Пое дълбоко въздух и се усмихна. “Свободна съм!”-си помисли тя. Заля я забравено чувство - нещо между покой и необичайна бодрост. Беше радостна, че е избягала от Долния свят. Там не й беше хубаво. Имаше прекалено много пустота, а беше пренаселено. Успокои се, че е направила правилния избор да избяга оттам, а не да се опита да свикне с останалите.
Докато беше на Долната земя ежедневно пренасяше тежки товари. Един ден нещо в нея се пречупи и тя развърза възела на смирението и съобразителността. Беше я страх – “Ами ако стане още по-лошо? Сега поне имам нещичко, макар и малко, макар и сиво, макар и тежко… Не! Край! Искам щастие!”. И се отскубна от примката. Полетя. Рееше се над Долната земя и се радваше на слънцето, на вятъра, на аромата на цветя. Танцуваше и се смееше. Беше щастлива. Най-после! Колко дълго чакаше този момент. Колко сутрини търсеше причина да изживее поредния ден и колко вечери искаше да заспи безкраен сън. А колко беше хубаво сега! Заслуша се в спокойствието на света. Толкова малко е нужно, за да бъдем щастливи!
Погледна със съжаление надолу към Долната земя. Там хората бързаха, крещяха, гледаха се със злоба един друг. Всеки ожесточено се опитваше да избута останалите и да мине напред. Стъпкваха се един друг, плюеха се и се обиждаха. Убиваха по-слабите, а по-силните се убиваха помежду си. Сърцето й се изпълни с тъга и съжаление. “Всички същества от Долната земя са алчни и егоистични!” – въздъхна тя. Сепна се и изведнъж го проумя – “И аз съм като тях. И аз искам да се наслаждавам на слънцето, на земята, на водата. Искам да погълна всеки слънчев лъч, да пребродя всяка тревичка, да попия всяка капка роса. Аз също съм алчна и егоистична щом искам спокойствието на света и неговите блага”. Тази мисъл я огорчи. До днес смяташе себе си за различна, за специална и неоценена от глутницата подивели същества, а сега осъзна, че е като тях.
Да, тя бе една от тези, които ненавиждаше. Тя също бе кръвожаден звяр – алчен и егоистичен. Различното беше, че не гледаше на себе си реално, че се надценяваше и се смяташе за по-добра. Не, не беше. И тя съчетаваше в себе си доброто и злото. Случайност бе това, че още не се бе изявила. Или беше? Дали не е измамила самата себе някой път, успокоявайки съвестта си с някое оправдание, че е добра? Дали невинният образ в огледалото е толкова реален колкото тя си мислеше? Вече беше сигурна, че е лъжлив. Почувства се недостойна за пролетното слънце и чистите капки роса.
Без да се замисля бавно започна да се спуска надолу. Със сломен дух и сълзи на очи, но твърда и непоколебима реши да посрещне отредената й съдба на грешник в Долната земя. И все пак не й се искаше да е зла като останалите. Затова реши да се бори със себе си и да помага на останалите същества да открият красотата на небето. Това, което й даваше сила, беше краткотрайният спомен за топлото пролетно слънце. Пламъкът му грееше в сърцето й и до края на живота си тя го запази от бурите, които я връхлитаха.
Този коментар бе премахнат от автора.
ОтговорИзтриванеБез думи :) мис Налбантова да пишете професия ли ви е или хоби ? и искам да добавя нещо което за мен лично е като допълнение към прочетеното от Грешница :Има такава любов,която не забелязваме,защото тя докосва толкова леко студенината на ежедневието,че не би могла да го промени,ако някой не и подаде ръка...
ОтговорИзтриванеИма любов,която връхлита като торнадо и след нея остават само разбити мечти и остатъци от съществуване...
Има любов,която чакаме дни,седмици,месеци,години,а тя все не идва и не идва....обречена на несъществуване.
Има любов,която се колебае дали да премине прага на настоящето и понякога го прави,а друг път си остава в бъдещето...много често дори завинаги.
Има обаче такава любов,която независимо дали ще се случи или не,променя съзнания,срутва стени и върши чудо след чудо.Тази любов понякога адски боли,а друг път те задъхва от щастие..Понякога те води,друг път е сляпа..Понякога те убива за да те въскреси или погуби завинаги...Такава любов неможеш да предизвикаш,нито пък да търсиш или пренебрегнеш...Не можеш да я пропуснеш покрай себе си незабелязано..Когато се случи ти просто знаеш,че това е ТЯ...Знаеш,че живота ти тръгва в нов коловоз...Знаеш,че нищо няма да е както преди...Знаеш,че дори самият ти няма да си същият...
Това е истинската ЛЮБОВ-тази,която остава в нас ,дори да си отиде някой ден..Остава в някоя пукнатина на сърцето и напомня за себе си с меланхоличният си ревматизъм...Остава в погледа,остава в сънищата и спомените...Остава едновременно в миналото и в бъдещето....Само тя умее това...
За тази любов си струва всяка саможертва,всяка възможна и невъзможна цена,всеки миг и всеки дъх от краткото ни съществуване...Дори ако тази любов опустоши сърцата ни завинаги!Тази любов идва за да погали и за да ни промени .. От нас зависи дали ще остане,дали ще ни възвиси или погуби.Идва в очите на едно момиче...В очите на едно момче...В сплетените им души и едва докоснали се сърца...Тези очи,които могат да ни накарат да забравим слънцето,вятъра,себе си...Копнеем за това истинско усещане,което да ни накара да живеем истински..То може да е трудно!Да е невъзможно!Да боли!...Но да избягаш от това е непростимо!Може да го чакаме дълго...Да ни обливат съмнения и колебания...Да боли непоносимо,но знайте,че това е Тя-усмивката на Любовта! АЗ ВЯРВАМ,ЧЕ ЛЮБОВТА РАЖДА ЛЮБОВ! И все един ден ще дойде и ще се сгуши в сърцата ни...Не зная къде и кога ще бъде това...Не зная колко път ще сме извървели заедно или поотделно...Не зная...Но стига това да се случи преди последното ни издихание,значи е имало смисъл и не сме живели напразно...Дори,ако този дъх е цената,която трябва да заплатим,за да го заслужим..струва си!"