И заживели щастливо...

...или отговорът на въпроса: “Защо чакаме принца на белия кон?”

Когато сме малки момиченца (а понякога и когато сме пораснали), обичаме приказките. Те ни отвеждат в един нереален и вълшебен свят, където всичко е толкова прекрасно и розово, че чак да ти се гади от лигавост.

Истината е обаче, че тайничко на всички ни се иска тази фантазия да се сбъдне и ние от Пепеляшки да се превърнем в принцеси. Едва ли има някой, който да предпочита търкането на подове, вместо кралски балове и непрестанни тържества.

Защо обаче трябва си мечтаем за Принц? Ами ако Принцът от приказките не е идеалният мъж? Какво като има несметни богатства, това ли е детската представа за съпругът – мечта? И после защо жените били меркантилни – ами така ни учат от малки. Може би затова Чичко Паричко на бял джип е толкова актуален в днешни дни.

Но като се замисля, той никога не е излизал от мода. Винаги е имало и ще има девойки, чиято представа за щастлив семеен живот представлява да тънеш до уши в богатство и охолност. Сигурно затова и в приказките героините удрят джакпота с Принца уж под предлог, че било истинска любов. Чудя се как разбраха, че ще си допаднат още преди да са се срещнали. Ами ако Принцът се окаже мамино синче, алкохолик, коцкар, страхлив и безотговорен пръдльо? Защо няма приказка, в която момичето се омъжва за свинарчето например? Какво като мирише, може пък да е с добро сърце!

Просто Жена

Токчета, прилепнала червена рокля, непокорни къдрици и дълги червени нокти – отличителните белези на олицетворението на Дявола – Жената. Върви забързано, като видение, обгърната в пелерината на нощта. Дори светлините на града я заобикалят. Щом мине покрай другите жени на улицата, те я проклинат, защото усещат, че е по-силна от тях. Страхуват се да не влезе в домовете им и да отвлече мъжете им. А те, от своя страна, макар и да се боят от тази похитителка, с престорена борба се оставят да бъдат отведени в Ада.

Така вървеше и Тя една вечер през месец август – забързано, със ситни стъпки, криволичеше по разбитите плочки на тротоара. Стараеше се да запази обувките си с високи токчета, но ясно съзнаваше, че е невъзможно. В моменти като този една безумна мисъл обсебваше съзнанието й – да стане кметица на своя град и най-после да поправи разбитите улици и тротоари, които я принуждаваха често да се посещава оная откачалка – обущаря. Вървеше напред клатушкайки се по изкорубения път, подръпвайки често тясната си къса рокля. Буйните й къдрици й препречваха погледа и я гъделичкаха по лицето. Търпейки тези несгоди, Тя бавно напредваше по пътя към вкъщи.

След дълъг и мъчителен преход тя най-сетне застана пред вратата на дома си. Но докато си отключваше се случи нещо ужасно, една трагедия, един апокалипсис, способен да я накара да изругае на глас – счупи й се нокътят! Успя да влезе вкъщи и заключи след себе си. Отдъхна си от преживяното, искаше да се отърси от външния свят. Събу високите си обувки и раздвижи ходилата си. Съблече роклята, която я пристягаше като окови. Прибра разпилените къдрици в небрежен кок и влезе в банята, за да отмие тежкия парфюм, грима, а с тях и всички преструвки.

Когато излезе от там беше боса, без дрехи, с разпиляна мокра коса, с късо подрязани и нелакирани нокти, без грим, без маска – отличителните белези на олицетворението на Ангела – Жената. Тя е тази, която отваря портите на Рая на своя избраник.

Простолюдие

Липсва ми. Липсва ми разговорът, който те кара да се засмееш от сърце, да научиш нещо ново, да обмениш идеи. Липсва ми културата, смисълът, обогатяването. Превърнах се в отшелник, живеещ самотен живот сред тълпата. Не искам да страня от хората, не искам да съм саможива. Харесвам идеята за общуването и създаването на нови познанства, но не харесвам тези, които срещам. Затова бягам от хората, затова се крия в моята крепост и заключвам вратите и прозорците.

Не допускам никого в моя свят. Не срещам сродници, не срещам вдъхновяващи личности. Навсякъде се сблъсквам грубо с брутална простота и тъпота. Еднообразието е убийствено. Дните отминават един по един като капещи есенни листа. Меланхолията се е превърнала в господар на живота ми. Отчаянието бавно се разстила като мъгла в душата ми.

Чакам с нетърпимост бъдещето. Нетърпимост, породена от настоящето. Накъдето и да се обърна срещам празни погледи, изпод гниещи физиономии. Хората са се превърнали в бездушни вещи. Страшно е, че така им харесва: лесен живот, примирение с несгодите и залиняване с чашка в ръка. Целите на днешните хора са пари, алкохол, щракане с пръсти и надхвалване с недостойни постъпки. Къде сред тези скотове съм аз? Не виждам отражението си в нито една от тези чаши, пълни с отрова.

Рядкост е да срещнеш човек с амбиции да се развива и с желание да помага на другите. Чудя се как са оцелели тези личности и как са запазили вярата и надеждата в доброто у хората. Аз вече ги изгубих и двете. Превърнах се в черногледа песимистка, която критикува и осъжда останалите. Точно това правя и сега. Излегнала съм се сама, затворена между четири стени и слушам чуждите разговори през прозореца. Заслушвам се в техните думи, но не чувам мнения по съществени теми, не чувам поучителни разкази, не чувам нови открития, не долавям никакви мисли, а само хихикане, подигравки и надсмиване. Темите са просташки, мненията – чужди, разказите – срамни, а откритията се свеждат до изпробване на нови смески алкохол. Как да се стърпя да не ги осъждам, как да не ги презирам и най-важното – как да стана като тях?

Just do it

Ние, хората сме едни такива особени същества, които можем да контролираме света си с мисъл и самозаблуждаване. Но храним ли така душите си, или само човъркаме и дълбаем дупки в същността ни? Лъжем ли себе си, или се опитваме да си помогнем? А помага ли да лъжем себе си? Дали не се озоваваме твърде често в ролята на лисицата от известната басня за киселото грозде?

Твърде вероятно е гледайки гроздето лисицата да е водила вътрешен диалог със себе си:
- Дали ако опитвам отново и отново, все някога ще успея да достигна гроздето?
- Заслужава ли си да изгубя време и енергия за нещо, което може би никога няма да постигна?
- А ако достигна гроздето, дали ще се окаже толкова вкусно?
- Дори наистина да е вкусно, все пак ще дойде моментът, когато ще свърши.
- Дали да не насоча способностите си към нещо, което ще ме изхранва по-дълго време?
А най-важният въпрос, на който тя трябва да си отговори е: “ Гроздето ли е по-важно, или скокът за него?”.

В крайна сметка тя се отказва от гроздето. Да, по-лесно е да се откажеш, когато мислиш, че няма да успееш. Но като си тръгнеш, ако все още искаш да вкусиш от гроздето, не го чакай да изгние и да обереш остатъците. Скачай!

"Дамата" с кожите

Всяко малко момиченце е обличало дрехите на майка си и си е представяло, че е изискана дама с токчета, червило и перли. Красотата и изяществото със сигурност привличат с блясъка си наивните детски очи, но дали в действителност успелите жени, които би трябвало да служат за пример, са толкова изискани и изящни, колкото са идеализираните им образи в необремененото детско съзнание?

Животът ме сблъска доста грубо с една представителка на успелите български жени. Тя е на възраст между четиридесет и петдесет години. Има собствен бизнес, при това печеливш, живее в центъра на Пловдив, има съпруг, деца, дори се радва на внуци, заобиколена е от три добри приятелки. Не е ли тя въплъщение на идеала на всяка жена?

След времето, което прекарах в нейната компания, със сигурност мога да заявя, че нейната същност коренно се различава от представата ми за успяла дама. Случи се така, че бях цял един ден в нейната компания и горещо се надявам той да не се повтори.

Винаги съм си представяла успялата жена красива и поддържана, притежателка на модерни дрехи, аксесоари и бижута, разбира се, в ограничено количество. Останах поразена от разказа на моята нова познайница, в който тя описа как за пет минути похарчила три хиляди лева в едно закътано магазинче в Стара Загора. Там имало страхотни кожени палта, изключително евтини – само хиляда и двеста лева. Но пък обработката, ах обработката, тя била италианска и изключително качествена. Не могла да устои и си купила палтото, нищо, че й било шестото и едва го побрала в гардероба. И тъй като кожата била толкова добре обработена, че било невъзможно да си тръгне само с една придобивка, трябвало да си купи и чанта, и два чифта ръкавици. Всичко това тя разказа изключително горделиво и превзето, което никак не подхождаше нито на годините й, нито на положението й.

По-късно неприятното ми впечатление се засили от отношението й към мен. Понеже аз бях най-младата в компанията, тя реши да ме третира като слугинче - пожела да й сервирам кафето, да й настроя мобилния телефон, да й подържа чантата. Не би ми било неприятно да направя всичко това от уважение към годините й, но пренебрежителното й отношение превърна тези дребни жестове в оскърбителни за мен. В държанието й нямаше любезност – може би това качество е захвърлила отдавна заедно с някое старо палто.

С напредването на деня тази жена ми ставаше все по-отблъскваща с постоянното си високомерие и самохвалство. Следобед тя изпи бутилка вино и така се напи, че трябваше да я носят до колата. Сложиха я на задната седалка до мен и по пътя към вкъщи тя спа пиянски сън, облегнала глава на скъпата си кожена чанта, която явно беше специално изработена от някой италианец, за да може “дамата” да похърква отгоре й.

Загледана през прозореца на автомобила разсъждавах върху изминалия ден. Сутринта се чувствах унижавана, а сега аз изпитвах пренебрежение и съжаление към тази мъртвопияна до мен. Със сигурност тя не би могла да бъде за пример на младите момичета, защото никак не е успяла жена. Може да има всичко, но самата тя е нищо.

За женското приятелство

От няколко дни в главата ми кръжи една и съща мисъл – искам да си намеря приятелка. Ако е възможно, да не е само една, а няколко. Омръзна ми да гледам филми от сорта на “Сексът и градът”, в които женското приятелство е представено на преден план и изглежда като нещо с което си се родил. В действителност дали съществува истинско приятелство между жени?

Задавам си този въпрос и не мога да достигна до задоволителен отговор. Иска ми се да повярвам, че на света има поне една жена, която от време на време да измества себе си от центъра на вселената и да сложи там мен. Да ме изслуша с непресторен интерес и да се развълнува така, сякаш я засяга. Да, ние жените винаги искаме да сме в окото на бурята и вихъра да се върти само около нас. Как е възможно тогава някоя жена доброволно да слезе от пиедестала си и да го отстъпи на друга?

В природата ни е винаги да се конкурираме – било с външния ни вид, работата ни, мъжете ни – ние постоянно се сравняваме и състезаваме. Това е стимул, който ни помага да се развиваме, но и ни превръща в егоистични и лицемерни. Такива ли са приятелките в реалността? Дали и те всъщност не си завиждат една на друга вместо искрено да се радват на чуждото щастие?

Че действителността се различава от филмите е вярно, но дори във всяка лъжа има капка истина. Замислих се колко приятелки познавам и установих, че има някои, които смело се определят като такива. Няма как да докажа, че са истински, но поне отстрани изглеждат така. А отстрани изглежда хубаво! Толкова хубаво, че да пожелая и аз да имам истинска приятелка, ако може – дори няколко!

За една жена е важно да има приятелки. Всяка от нас има нужда да поговори по женски и да си излее душата по въпроси, неразбираеми за мъжката част от населението. Докато това се случва, нужно ли е да бъдем приятелки с нашите събеседнички? Ако просто се използваме взаимно за отдушници на женските ни истерии, не ни ли е достатъчно? Не сме ли прекалено алчни да искаме да умножаваме броя на хората, които биха се жертвали за нас? От друга страна, ако не сме приятелки, не бихме могли да се отпуснем и да се забавляваме от сърце. Може би има хора, които ги удовлетворява да имат за компания хора, на които да знаят, че не могат да разчитат. А може би повечето са склонни да пият и пеят заедно с непознати. Дали аз в случая съм нередовната и ненормалната, че искам да общувам само с подбрани хора? Само с такива, с които не само ми е приятно, но и очаквам много повече?

А когато става въпрос да си избереш момиче за своя приятелка, критериите като че ли са повече от обувките на Мадона. Тя трябва да е забавна, но не досадна. Да е интелигентна, но не скучна. Да е леко луда, но не простачка. И най-важното – да не е по-добра от нас!

Грешница

Летеше. Беше лека като перце и вятърът нежно обгръщаше нозете й. Утрото бе свежо с мирис на роса. Пролетното слънце стопли измръзналата й душа. Пое дълбоко въздух и се усмихна. “Свободна съм!”-си помисли тя. Заля я забравено чувство - нещо между покой и необичайна бодрост. Беше радостна, че е избягала от Долния свят. Там не й беше хубаво. Имаше прекалено много пустота, а беше пренаселено. Успокои се, че е направила правилния избор да избяга оттам, а не да се опита да свикне с останалите.

Докато беше на Долната земя ежедневно пренасяше тежки товари. Един ден нещо в нея се пречупи и тя развърза възела на смирението и съобразителността. Беше я страх – “Ами ако стане още по-лошо? Сега поне имам нещичко, макар и малко, макар и сиво, макар и тежко… Не! Край! Искам щастие!”. И се отскубна от примката. Полетя. Рееше се над Долната земя и се радваше на слънцето, на вятъра, на аромата на цветя. Танцуваше и се смееше. Беше щастлива. Най-после! Колко дълго чакаше този момент. Колко сутрини търсеше причина да изживее поредния ден и колко вечери искаше да заспи безкраен сън. А колко беше хубаво сега! Заслуша се в спокойствието на света. Толкова малко е нужно, за да бъдем щастливи!

Погледна със съжаление надолу към Долната земя. Там хората бързаха, крещяха, гледаха се със злоба един друг. Всеки ожесточено се опитваше да избута останалите и да мине напред. Стъпкваха се един друг, плюеха се и се обиждаха. Убиваха по-слабите, а по-силните се убиваха помежду си. Сърцето й се изпълни с тъга и съжаление. “Всички същества от Долната земя са алчни и егоистични!” – въздъхна тя. Сепна се и изведнъж го проумя – “И аз съм като тях. И аз искам да се наслаждавам на слънцето, на земята, на водата. Искам да погълна всеки слънчев лъч, да пребродя всяка тревичка, да попия всяка капка роса. Аз също съм алчна и егоистична щом искам спокойствието на света и неговите блага”. Тази мисъл я огорчи. До днес смяташе себе си за различна, за специална и неоценена от глутницата подивели същества, а сега осъзна, че е като тях.

Да, тя бе една от тези, които ненавиждаше. Тя също бе кръвожаден звяр – алчен и егоистичен. Различното беше, че не гледаше на себе си реално, че се надценяваше и се смяташе за по-добра. Не, не беше. И тя съчетаваше в себе си доброто и злото. Случайност бе това, че още не се бе изявила. Или беше? Дали не е измамила самата себе някой път, успокоявайки съвестта си с някое оправдание, че е добра? Дали невинният образ в огледалото е толкова реален колкото тя си мислеше? Вече беше сигурна, че е лъжлив. Почувства се недостойна за пролетното слънце и чистите капки роса.

Без да се замисля бавно започна да се спуска надолу. Със сломен дух и сълзи на очи, но твърда и непоколебима реши да посрещне отредената й съдба на грешник в Долната земя. И все пак не й се искаше да е зла като останалите. Затова реши да се бори със себе си и да помага на останалите същества да открият красотата на небето. Това, което й даваше сила, беше краткотрайният спомен за топлото пролетно слънце. Пламъкът му грееше в сърцето й и до края на живота си тя го запази от бурите, които я връхлитаха.

За призмите

Всяко действие, всеки звук и картина са образи, които се пречупват през призмата на мисълта. А призми – много. Няма две еднакви неща в този свят и затова няма и две еднакви призми. А какво представлява призмата на мисълта? Не знам. Но няма начин две отделни призми да възпроизвежда еднакви усещания за живота. На случващото се всеки гледа по различен начин. За едни е то е хубаво, а в същото време за други е лошо. Ако за някой топлото и слънчево време е повод за радост, то за спящия през това време на денонощието слънчевите зайчета, закачливо подскачайки по клепачите му, биха били по-скоро нещо дразнещо и неприятно. Тогава как да знаем дали денят е бил хубав или не? В зависимост от призмата, през която е била пречупена слънчевата светлина, отговорът ще е различен. Всичко зависи от предпочитанията и нагласата на отделния индивид, на отделната призма.

Има призми, които обичат да правят далечни планове, да следват ясни и точно зададени цели. Те пречупват случващото се по начин, който се отнася до тези цели и изолират останалата информация, считайки я за ненужна. В днешното забързано и неуморимо ежедневие повечето призми работят на този принцип. Животът е като въртележка, на която качиш ли се, не можеш да слезеш без да си удариш главата. Времето е враг на тези призми, които преследват някаква цел. Те виждат в него две големи бетонни стени, които все повече се стесняват и ги притискат. Ако не са достатъчно бързи, ще бъдат размазани. Дори призмите обединени като целеви призми се различават една от друга по избора на цели.

А има и друг вид призми. Те са прашни и обвити в паяжини. Не са излезли от употреба поради изхабяване, а поради това, че не са използвани. Това са призмите на течението, от тях никой не черпи информация. Те си процеждат възприятията, но никой не се възползва от възможността да ги изживее. Извор са на много и разностранна информация, която е несистематизирана и объркваща. Ако при целевите призми липсва усещането за другите съществуващи емоции, то неизползваните те обсипват с толкова много и противоречиви мисли и чувства, че объркват съзнанието с неясни приоритети.

И двата вида призми принадлежат на хора, които не живеят, а само съществуват. Техните призми също не са пълноценни и не могат да служат за център, около който като вретено да се оформи една личност. Това може да се случи само ако призмата се използва за възприемане на истински важната информация. Но е много трудно да се определи коя част от спектъра на информацията е значима и коя – не. Тук отново важи правилото, че за всеки отделен индивид е различно. От хилядолетия човечеството се е опитвало да наложи обществени, морални, религиозни или чисто хуманни норми, за да определи големината и сърцевината на значимата част от спектъра на информацията. Но колкото хора, толкова и мнения. И така и до днес никой не може да каже на кое в живота трябва да обръщаме повече внимание. Кои факти да запомним – тези, които са ни донесли нещо хубаво и са ни направили щастливи, или тези, които са ни донесли нещо лошо и са ни служили за обеца на ухото. Дали да се наслаждаваме повече на настоящето и да сме щастливи с това, което имаме, или да мечтаем повече, да се борим за нещо по-добро и да вървим с поглед, устремен към бъдещето. Всеки решава сам за себе си. Но как да разбереш по кой път да поемеш, когато на всеки от тях виждаш само началото, а не знаеш нито края, нито дори средата. Как да избереш посоката си в живота, когато едновременно искаш да поемеш по два или повече пътя? Надяваш се тръгвайки по единия, че от време на време ще пресичаш и другия.

Много хора обаче остават на кръстовището твърде дълго, правейки две стъпки ту наляво, ту надясно. Оправдават се като казват:”Опипвам почвата”. Но пътищата не са за плахи и несигурни опити. Те са направени, за да бъдат украсени със смели и дълбоки отпечатъци.

В началото на своя живот всеки тръгва по стъпки, предначертани от хората и изпитани от векове. Защото никой не се е родил научен да ходи. Първоначално ни помагат, вървят заедно с нас, побутват ни, но идва момент в живота на всеки, когато трябва да остане сам със себе си и да започне да живее по свой начин. За всеки този момент настъпва по различно време. Някои са подтикнати от обстоятелствата по-рано от други, а трети въобще не достигат до там, било от страх, мързел или по други паразитни съображения.. Когато човек престане да бъде пасажер и хване волана на собствения си живот започва вълнуващата част. Несигурността, съмненията и страхът са товарите, които всеки превозва по пътя си. Трябва да внимава с тях и да не се оставя те да контролират живота му. По пътя си човек ще срещне много препятствия – неравности по терена или други водачи, желаещи да го избутат от пътя, да го изкарат от играта. Но това е живота – предизвикателство, игра, която ще изпита и физическите и психическите ти сили. До кое ниво ще стигне зависи от играча. Ще се спъва, ще залита, ще пада, но трябва да намери сили да стане и да започне от начало. Така малко по малко ще запомни зад кой ъгъл се крие опасността и трупайки опит и ценни уроци ще достигне до предела на възможностите си. Най- важното е да не се отказва да се изправи и да продължи с вдигната глава и горда осанка. Това е първият урок, който трябва да научи, ако иска да изживее щастливо живота си.