Слънчевият дядо

В един съвсем обикновен град живеел един старец. Той не се различавал много от останалите възрастни хора – със стар панталон, семпла тениска и сламена шапка. Този дядо бил благословен с правнучка. Тя била неговата радост, неговият живот. Всяка сутрин горд и радостен той излизал на разходка с бебешката количка, която кротко бутал пред себе си. Ден след ден кръстосвал уличките с широка усмивка на лице, с поглед пълен с щастие.

Съвсем мъничка, с бяла рокличка и розова шапчица, тя спяла кротко през деня, когато той излизал с нея в квартала. Пристъпял бавно измежду уличните дупки и неправилно паркираните автомобили, заобикалял препълнените казани с боклуци и неизметените купчини листа. Не забелязвал грозния пейзаж, той сякаш не съществувал. Неговият свят се изчерпвал с невинното личице на малката кукличка в количката. Не отделял поглед от нея. Макар с вече отслабено зрение, уморените му очи не изпускали нито миг от живота й, нито дъх, който тя поемала в спокойния си сън.

Всяка сутрин виждах този необикновен старец и нито веднъж той не промени изражението и поведението си. Когато го приближавах можех да усетя колко голямо е щастието му, как прелива от цялото му същество и как ме достига. Винаги след срещата ми с него аз също се чувствах щастлива, просто така – без причина. Той озаряваше сивите улици с лъчиста светлина, откъдето минеше, даряваше частица от радостта си на тези, които го забелязваха. Ще го запомня като най-щастливия човек на света.

И заживели щастливо...

...или отговорът на въпроса: “Защо чакаме принца на белия кон?”

Когато сме малки момиченца (а понякога и когато сме пораснали), обичаме приказките. Те ни отвеждат в един нереален и вълшебен свят, където всичко е толкова прекрасно и розово, че чак да ти се гади от лигавост.

Истината е обаче, че тайничко на всички ни се иска тази фантазия да се сбъдне и ние от Пепеляшки да се превърнем в принцеси. Едва ли има някой, който да предпочита търкането на подове, вместо кралски балове и непрестанни тържества.

Защо обаче трябва си мечтаем за Принц? Ами ако Принцът от приказките не е идеалният мъж? Какво като има несметни богатства, това ли е детската представа за съпругът – мечта? И после защо жените били меркантилни – ами така ни учат от малки. Може би затова Чичко Паричко на бял джип е толкова актуален в днешни дни.

Но като се замисля, той никога не е излизал от мода. Винаги е имало и ще има девойки, чиято представа за щастлив семеен живот представлява да тънеш до уши в богатство и охолност. Сигурно затова и в приказките героините удрят джакпота с Принца уж под предлог, че било истинска любов. Чудя се как разбраха, че ще си допаднат още преди да са се срещнали. Ами ако Принцът се окаже мамино синче, алкохолик, коцкар, страхлив и безотговорен пръдльо? Защо няма приказка, в която момичето се омъжва за свинарчето например? Какво като мирише, може пък да е с добро сърце!

Просто Жена

Токчета, прилепнала червена рокля, непокорни къдрици и дълги червени нокти – отличителните белези на олицетворението на Дявола – Жената. Върви забързано, като видение, обгърната в пелерината на нощта. Дори светлините на града я заобикалят. Щом мине покрай другите жени на улицата, те я проклинат, защото усещат, че е по-силна от тях. Страхуват се да не влезе в домовете им и да отвлече мъжете им. А те, от своя страна, макар и да се боят от тази похитителка, с престорена борба се оставят да бъдат отведени в Ада.

Така вървеше и Тя една вечер през месец август – забързано, със ситни стъпки, криволичеше по разбитите плочки на тротоара. Стараеше се да запази обувките си с високи токчета, но ясно съзнаваше, че е невъзможно. В моменти като този една безумна мисъл обсебваше съзнанието й – да стане кметица на своя град и най-после да поправи разбитите улици и тротоари, които я принуждаваха често да се посещава оная откачалка – обущаря. Вървеше напред клатушкайки се по изкорубения път, подръпвайки често тясната си къса рокля. Буйните й къдрици й препречваха погледа и я гъделичкаха по лицето. Търпейки тези несгоди, Тя бавно напредваше по пътя към вкъщи.

След дълъг и мъчителен преход тя най-сетне застана пред вратата на дома си. Но докато си отключваше се случи нещо ужасно, една трагедия, един апокалипсис, способен да я накара да изругае на глас – счупи й се нокътят! Успя да влезе вкъщи и заключи след себе си. Отдъхна си от преживяното, искаше да се отърси от външния свят. Събу високите си обувки и раздвижи ходилата си. Съблече роклята, която я пристягаше като окови. Прибра разпилените къдрици в небрежен кок и влезе в банята, за да отмие тежкия парфюм, грима, а с тях и всички преструвки.

Когато излезе от там беше боса, без дрехи, с разпиляна мокра коса, с късо подрязани и нелакирани нокти, без грим, без маска – отличителните белези на олицетворението на Ангела – Жената. Тя е тази, която отваря портите на Рая на своя избраник.

Простолюдие

Липсва ми. Липсва ми разговорът, който те кара да се засмееш от сърце, да научиш нещо ново, да обмениш идеи. Липсва ми културата, смисълът, обогатяването. Превърнах се в отшелник, живеещ самотен живот сред тълпата. Не искам да страня от хората, не искам да съм саможива. Харесвам идеята за общуването и създаването на нови познанства, но не харесвам тези, които срещам. Затова бягам от хората, затова се крия в моята крепост и заключвам вратите и прозорците.

Не допускам никого в моя свят. Не срещам сродници, не срещам вдъхновяващи личности. Навсякъде се сблъсквам грубо с брутална простота и тъпота. Еднообразието е убийствено. Дните отминават един по един като капещи есенни листа. Меланхолията се е превърнала в господар на живота ми. Отчаянието бавно се разстила като мъгла в душата ми.

Чакам с нетърпимост бъдещето. Нетърпимост, породена от настоящето. Накъдето и да се обърна срещам празни погледи, изпод гниещи физиономии. Хората са се превърнали в бездушни вещи. Страшно е, че така им харесва: лесен живот, примирение с несгодите и залиняване с чашка в ръка. Целите на днешните хора са пари, алкохол, щракане с пръсти и надхвалване с недостойни постъпки. Къде сред тези скотове съм аз? Не виждам отражението си в нито една от тези чаши, пълни с отрова.

Рядкост е да срещнеш човек с амбиции да се развива и с желание да помага на другите. Чудя се как са оцелели тези личности и как са запазили вярата и надеждата в доброто у хората. Аз вече ги изгубих и двете. Превърнах се в черногледа песимистка, която критикува и осъжда останалите. Точно това правя и сега. Излегнала съм се сама, затворена между четири стени и слушам чуждите разговори през прозореца. Заслушвам се в техните думи, но не чувам мнения по съществени теми, не чувам поучителни разкази, не чувам нови открития, не долавям никакви мисли, а само хихикане, подигравки и надсмиване. Темите са просташки, мненията – чужди, разказите – срамни, а откритията се свеждат до изпробване на нови смески алкохол. Как да се стърпя да не ги осъждам, как да не ги презирам и най-важното – как да стана като тях?

Just do it

Ние, хората сме едни такива особени същества, които можем да контролираме света си с мисъл и самозаблуждаване. Но храним ли така душите си, или само човъркаме и дълбаем дупки в същността ни? Лъжем ли себе си, или се опитваме да си помогнем? А помага ли да лъжем себе си? Дали не се озоваваме твърде често в ролята на лисицата от известната басня за киселото грозде?

Твърде вероятно е гледайки гроздето лисицата да е водила вътрешен диалог със себе си:
- Дали ако опитвам отново и отново, все някога ще успея да достигна гроздето?
- Заслужава ли си да изгубя време и енергия за нещо, което може би никога няма да постигна?
- А ако достигна гроздето, дали ще се окаже толкова вкусно?
- Дори наистина да е вкусно, все пак ще дойде моментът, когато ще свърши.
- Дали да не насоча способностите си към нещо, което ще ме изхранва по-дълго време?
А най-важният въпрос, на който тя трябва да си отговори е: “ Гроздето ли е по-важно, или скокът за него?”.

В крайна сметка тя се отказва от гроздето. Да, по-лесно е да се откажеш, когато мислиш, че няма да успееш. Но като си тръгнеш, ако все още искаш да вкусиш от гроздето, не го чакай да изгние и да обереш остатъците. Скачай!

"Дамата" с кожите

Всяко малко момиченце е обличало дрехите на майка си и си е представяло, че е изискана дама с токчета, червило и перли. Красотата и изяществото със сигурност привличат с блясъка си наивните детски очи, но дали в действителност успелите жени, които би трябвало да служат за пример, са толкова изискани и изящни, колкото са идеализираните им образи в необремененото детско съзнание?

Животът ме сблъска доста грубо с една представителка на успелите български жени. Тя е на възраст между четиридесет и петдесет години. Има собствен бизнес, при това печеливш, живее в центъра на Пловдив, има съпруг, деца, дори се радва на внуци, заобиколена е от три добри приятелки. Не е ли тя въплъщение на идеала на всяка жена?

След времето, което прекарах в нейната компания, със сигурност мога да заявя, че нейната същност коренно се различава от представата ми за успяла дама. Случи се така, че бях цял един ден в нейната компания и горещо се надявам той да не се повтори.

Винаги съм си представяла успялата жена красива и поддържана, притежателка на модерни дрехи, аксесоари и бижута, разбира се, в ограничено количество. Останах поразена от разказа на моята нова познайница, в който тя описа как за пет минути похарчила три хиляди лева в едно закътано магазинче в Стара Загора. Там имало страхотни кожени палта, изключително евтини – само хиляда и двеста лева. Но пък обработката, ах обработката, тя била италианска и изключително качествена. Не могла да устои и си купила палтото, нищо, че й било шестото и едва го побрала в гардероба. И тъй като кожата била толкова добре обработена, че било невъзможно да си тръгне само с една придобивка, трябвало да си купи и чанта, и два чифта ръкавици. Всичко това тя разказа изключително горделиво и превзето, което никак не подхождаше нито на годините й, нито на положението й.

По-късно неприятното ми впечатление се засили от отношението й към мен. Понеже аз бях най-младата в компанията, тя реши да ме третира като слугинче - пожела да й сервирам кафето, да й настроя мобилния телефон, да й подържа чантата. Не би ми било неприятно да направя всичко това от уважение към годините й, но пренебрежителното й отношение превърна тези дребни жестове в оскърбителни за мен. В държанието й нямаше любезност – може би това качество е захвърлила отдавна заедно с някое старо палто.

С напредването на деня тази жена ми ставаше все по-отблъскваща с постоянното си високомерие и самохвалство. Следобед тя изпи бутилка вино и така се напи, че трябваше да я носят до колата. Сложиха я на задната седалка до мен и по пътя към вкъщи тя спа пиянски сън, облегнала глава на скъпата си кожена чанта, която явно беше специално изработена от някой италианец, за да може “дамата” да похърква отгоре й.

Загледана през прозореца на автомобила разсъждавах върху изминалия ден. Сутринта се чувствах унижавана, а сега аз изпитвах пренебрежение и съжаление към тази мъртвопияна до мен. Със сигурност тя не би могла да бъде за пример на младите момичета, защото никак не е успяла жена. Може да има всичко, но самата тя е нищо.

За женското приятелство

От няколко дни в главата ми кръжи една и съща мисъл – искам да си намеря приятелка. Ако е възможно, да не е само една, а няколко. Омръзна ми да гледам филми от сорта на “Сексът и градът”, в които женското приятелство е представено на преден план и изглежда като нещо с което си се родил. В действителност дали съществува истинско приятелство между жени?

Задавам си този въпрос и не мога да достигна до задоволителен отговор. Иска ми се да повярвам, че на света има поне една жена, която от време на време да измества себе си от центъра на вселената и да сложи там мен. Да ме изслуша с непресторен интерес и да се развълнува така, сякаш я засяга. Да, ние жените винаги искаме да сме в окото на бурята и вихъра да се върти само около нас. Как е възможно тогава някоя жена доброволно да слезе от пиедестала си и да го отстъпи на друга?

В природата ни е винаги да се конкурираме – било с външния ни вид, работата ни, мъжете ни – ние постоянно се сравняваме и състезаваме. Това е стимул, който ни помага да се развиваме, но и ни превръща в егоистични и лицемерни. Такива ли са приятелките в реалността? Дали и те всъщност не си завиждат една на друга вместо искрено да се радват на чуждото щастие?

Че действителността се различава от филмите е вярно, но дори във всяка лъжа има капка истина. Замислих се колко приятелки познавам и установих, че има някои, които смело се определят като такива. Няма как да докажа, че са истински, но поне отстрани изглеждат така. А отстрани изглежда хубаво! Толкова хубаво, че да пожелая и аз да имам истинска приятелка, ако може – дори няколко!

За една жена е важно да има приятелки. Всяка от нас има нужда да поговори по женски и да си излее душата по въпроси, неразбираеми за мъжката част от населението. Докато това се случва, нужно ли е да бъдем приятелки с нашите събеседнички? Ако просто се използваме взаимно за отдушници на женските ни истерии, не ни ли е достатъчно? Не сме ли прекалено алчни да искаме да умножаваме броя на хората, които биха се жертвали за нас? От друга страна, ако не сме приятелки, не бихме могли да се отпуснем и да се забавляваме от сърце. Може би има хора, които ги удовлетворява да имат за компания хора, на които да знаят, че не могат да разчитат. А може би повечето са склонни да пият и пеят заедно с непознати. Дали аз в случая съм нередовната и ненормалната, че искам да общувам само с подбрани хора? Само с такива, с които не само ми е приятно, но и очаквам много повече?

А когато става въпрос да си избереш момиче за своя приятелка, критериите като че ли са повече от обувките на Мадона. Тя трябва да е забавна, но не досадна. Да е интелигентна, но не скучна. Да е леко луда, но не простачка. И най-важното – да не е по-добра от нас!